Ангъс Йънг (Angus Young)

Малко китаристи могат да бъдат разпознати още с първия акорд. Ангъс Йънг е един от тях. Като водещ китарист и основна движеща сила на AC/DC той изгражда стил, който на пръв поглед изглежда прост, но всъщност изисква изключително чувство за ритъм, динамика и контрол.

В свят, в който много китаристи се стремят към все по-сложни техники, Ангъс избира друг път. Той остава верен на блуса и рокендрола, доказвайки, че няколко правилно изсвирени ноти могат да бъдат по-въздействащи от цяла каскада от виртуозни пасажи. Заедно с брат си Малкълм Йънг той създава едно от най-разпознаваемите китарни звучения в историята на рок музиката.

Стилът му е изграден върху блус, рокендрол, буги и класически хард рок. Основната му сила е невероятното чувство за ритъм и движение. Докато други китаристи често впечатляват със сложни техники, Ангъс впечатлява с начина, по който кара музиката да „люлее“. При него всяка нота има енергия, а всяко соло звучи естествено и спонтанно.

Неговият стил е лесен за разпознаване, но изключително труден за пресъздаване. Много китаристи могат да изсвирят нотите му, но малцина могат да възпроизведат неговия ритъм, атаката с перцето и характерното чувство за време.

Звукът му е сред най-разпознаваемите в рок историята – ярък, остър, плътен, динамичен, почти без излишен дисторшън. За разлика от много метъл китаристи, Ангъс използва сравнително умерено усилване, което позволява всяка нота да остане отчетлива.

Основните елементи на неговия звук са Gibson SG, усилватели Marshall, минимално използване на ефекти и изключително силна атака с перцето. Той е доказателство, че големият тон идва преди всичко от ръцете на китариста.

Извиването на струните е една от най-характерните му техники – мощно, точно, агресивно, изпълнено с блус усещане. Често използва извиване с цял тон, а понякога и повече, като успява да запази отлична интонация.

Вибратото му е едно от най-разпознаваемите в рока – широко, енергично, нервно, изпълнено с живот. Само една дълга нота с неговото вибрато е достатъчна, за да бъде разпознат.

Може би най-подценяваното му качество е работата с перцето – силна и уверена атака, отлично редуване на ударите, постоянен контрол върху динамиката. Именно начинът, по който удря струните, създава голяма част от неговия характерен звук.

Независимо че свири хард рок, почти всяко негово соло е дълбоко свързано с блуса – пентатониката, блус гамата, повторение на музикални мотиви, кратки, но запомнящи се фрази. Никога не свири повече, отколкото е необходимо.

Макар Малкълм Йънг да е считан за един от най-великите ритъм китаристи, Ангъс също има огромен принос – двамата изграждат китарна стена, която става емблема на AC/DC. Рифовете в Highway to Hell, Back in Black, Hells Bells, Thunderstruck и Dirty Deeds Done Dirt Cheap са пример как простите идеи могат да бъдат вечни.

Солата му никога не звучат като упражнения – те са продължение на песента, изградени от кратки мелодични идеи, блусови фрази, мощни извивания на струните, характерно вибрато и отличен контрол върху напрежението. Сред най-добрите му сола са Let There Be Rock, Whole Lotta Rosie, Back in Black, Highway to Hell и You Shook Me All Night Long.

На концерт Ангъс е много силен импровизатор – често удължава солата си, без да губи връзката с песента. Неговите концертни версии са изпълнени с енергия и спонтанност, но почти никога не преминават в хаос.

Заедно с Малкълм Йънг създава десетки от най-великите рок рифове. Силата му не е в сложните хармонии, а в способността да измисли риф, който милиони хора запомнят още след първото слушане – талант, който не може да се научи.

Ангъс никога не се стреми към техническата виртуозност на китаристи като Стив Вай, Джо Сатриани или Джон Петручи и рядко използва легато, tapping, sweep picking или сложни арпежи. Но това е съзнателен избор – философията му е, че рок музиката трябва да бъде директна, честна и изпълнена с енергия.

Ангъс Йънг е живото доказателство, че рок музиката не се нуждае от показна виртуозност, за да бъде велика. На сцената той е неудържима стихия – тича, скача, върти се, свири легнал на пода и не спира да общува с публиката, без това да се отразява на качеството на изпълнението му. Малцина китаристи са съчетавали толкова успешно музикално майсторство и сценично присъствие.