Вибратото му е едно от най-характерните му качества – бързо, контролирано, леко нервно, изпълнено с напрежение. При Блекмор вибратото не е украса, а част от самата нота; една дълга нота с неговото вибрато веднага издава кой свири.
Начинът му на удар с перцето е една от най-големите му запазени марки – силна атака, прецизно редуване на ударите, понякога с леко „стържещо“ усещане. Точно това му позволява да създаде онзи драматичен и агресивен звук.
Може би най-важната му особеност са класическите влияния. Блекмор въвежда в хард рока минорни класически гами, арпежи, барокови мотиви и мелодични линии, напомнящи Бах и други класически композитори. Това по-късно става основа за неокласическия метъл – Ингви Малмстийн често е сочен като човекът, който развива този стил до крайност, но без Блекмор този път вероятно нямаше да бъде прокаран.
Ритъм китарата е страна на Блекмор, която понякога се подценява. В Deep Purple той създава едни от най-големите рифове в рок историята – Smoke on the Water, Black Night, Burn, Space Truckin'. Рифовете му са прости на пръв поглед, изключително запомнящи се и силно повлияни от класическата хармония. Той разбира, че великият риф не е този с най-много ноти, а този, който остава в съзнанието.
Солата му са изградени като песни – с повтарящи се мотиви, развитие на музикални идеи, драматични паузи и контрасти между бързи и бавни моменти. Сред най-големите му сола са Highway Star, Child in Time, Burn, Stargazer и Mistreated. Особено Highway Star е революционно за времето си – комбинация от рок енергия и класическа виртуозност.
Като импровизатор Блекмор е силен, но различен от Хендрикс – Хендрикс търси момента и експеримента, Блекмор търси структурата. Дори когато импровизира, усещането е, че мисли като композитор.
Като композитор той е сред най-големите – създал е рифове, мелодии и цели музикални концепции. С Deep Purple и Rainbow оставя огромно наследство, особено с албумите Machine Head (1972), Burn (1974) и Rising (1976), фундаментални за рок музиката.
Както всеки велик музикант, Блекмор има и ограничения – не е китаристът с най-голямо техническо разнообразие и не е известен с модерни техники като tapping, екстремна скорост или сложни виртуозни упражнения. Стилът му може да изглежда повторяем, защото използва много характерни похвати, но именно тези похвати превръщат звука му в запазена марка.
Ричи Блекмор е човекът, който доказва, че рок китарата може да бъде едновременно тежка, агресивна и интелигентна. Той създава мост между класическата музика и хард рока и полага основите на стиловете, които ще се развият десетилетия след него. Ако Джими Хендрикс е човекът, който освобождава електрическата китара, то Ричи Блекмор е човекът, който ѝ дава архитектура.
България
Гърция
Турция
Румъния
Сърбия
С. Македония